Баба добро сторила и добро получила

Живеела едно време в гората една възрастна жена. Къщичката й била много малка, но уютна и топла. В най-студената зимна нощ на вратата на бабата се почукало.
– Кой чука? – попитала тя.
– Аз чукам, бабо, Зайко Байко, моля те, отвори ми да вляза да се стопля…

Помислила за миг бабата, пък после отворила вратата. А зайо се вмъкнал бързо вътре и веднага седнал пред запаленото огнище. Протегнал измръзналите си лапички и затворил очи. Двамата останали така мълчаливи да се наслаждават на топлия огън.

В един момент обаче на вратата пак се почукало.
– Кой чука? – попитали бабата и Зайо Байо в един глас. Отговорил им тънък гласец:
– Аз чукам, Кума Лиса. Нека се стопля при вас!

Бабата и Зайко Байко се спогледали, но после отворили вратата. И Кума Лиса се вмъкнала край тях в топлата къщичка. Намерила си и тя местенце край огнището и доволно простряла лапички напред.

Не били минали и пет минутки и на вратата пак се почукало.
– Ех, няма да ни оставят тази вечер – промърморила бабата. А после се провикнала:
– Кой чука там?
– Аз съм, бабо, Ежко Бежко. Отвори ми да се постопля при теб.

Бабата отворила вратата и таралежът влязъл бързо-бързо. Седнал и той край огъня и въздъхнал.
– Живота ми спасихте вие, много е мразовито навън. Тук обаче се живее.

И така през цялата вечер бабата отваряла вратата на своята малка къщичка и пускала вътре едно по едно премръзналите животинчета. Да се постоплят.

На сутринта слънцето огряло прозореца и всички излезли на полянката да се поразтъпчат. Попротегнали се, поусмихнали се и после всеки си тръгнал по своя път да си върши работата. Останала само бабата.

Влязла тя в къщичката, подредила, пък сготвила супичка и седнала да си почине. Била доволна, че могла да помогне на животните от гората. А те, милите, не забравили добрината. През следващите дни минавали да я видят как е. Зайо Байо й донесъл една шепа моркови от близката зеленчукова градина. Ежко Бежко я зарадвал с торба ябълки. Кума Лиса попълнила запасите от сушени сини сливи, а глиганът успял да дотътри цял чувал с картофи. Катеричката поднесла любимите си ядки – орехи и лешници. А бабата била на седмото небе. Хем имало с кого да си каже две приказки, хем тенджерата не оставала празна. Винаги имало какво да къкри в нея благодарение на животните от гората.

И това било нормално, разбира се. Защото когато правиш добрини, винаги ти се случва нещо хубаво. Нали?

(автор: Малчовци, всички права запазени)

Вашият коментар