Семейни истории с щастлив край

Тази история е частен случай, но всеки ден в десетки семейства се случват подобни истории с последствия, които рефлектират най-вече върху децата. Момичето, което споделя, е късметлийка наистина, защото е успяло да върне загубеното семейно щастие благодарение на хората, работещи в един от Центровете за обществена подкрепа към SOS Детски селища-България.

Късмет

Аз не вярвам в късмета. Баща ми обаче вярваше много. Но късметът не трябва да се приема за даденост. Той идва, когато сам реши и дълго време може да не те напусне. Или дълго време може да не те посети. Мисля, че точно така стана тогава в нашето семейство.
Майка ми работеше в цех за шиене, а баща ми беше шофьор на такси. Аз бях много добра плувкиня и печелех състезания. Дори на едно от тях взех първата награда – видео камера. Истинска гордост – сигурно тогава съм имала малко късмет, но бих заложила повече на това, че бях добре подготвена.
Казват, че няма случайни неща. За щастие или не, един ден баща ми се върна вкъщи с повече пари. Естествено, с майка ми бяхме приятно изненадани, защото това означаваше плащане на старите сметки. Но тези пари не бяха „заработени“. Докато чакал за клиент или повикване, баща ми забелязал казиното от другата страна на улицата. „Замислих се“ – каза – „дали пък да не си пробвам късмета?!“ Влязъл и като на истински начинаещ му провървяло.
Няколко дни по-късно той се прибра мрачен и без никакви пари – каза, че нямало клиентела. Ние с майка ми още не подозирахме какво се случва, но тези дни на безпаричие зачестиха.
Освен тях скандалите вкъщи също станаха редовни. Всички се хранехме на масата мълчаливи, с наведени глави и потънали в грижи. Майка ми отговаряше с по една дума на всичко, стоеше до късно, за да работи и ставаше супер рано, за да отиде на работа. Баща ми пък въобще не говореше. Родителите ми се дистанцираха не само един от друг, но и от мен.
Шансовете за по-добри дни изчезваха. Както започнаха да изчезват разни неща от вкъщи. Първият сблъсък с изчезващите неща се случи една неделя, когато майка изпадна в ужас, че е загубила златния си пръстен. Беше й подарък от баба. Беше го свалила уж за малко, докато мие чинии, а после така и не го намери… Мама застана на прага на стаята ми, намръщи се и с ръце на кръста ме попита:
– Пак ли си правиш някоя шега? Къде е пръстенът ми?
– Откъде да знам къде е??? – отговорих изненадана.
– А кой да знае!? – с раздразнение извика тя.
В този момент чухме как външната врата се затваря. Баща ми беше излязъл. Постепенно и други неща се изпаряваха безследно. Фотоапаратът изчезна като светкавица, след него и радиото.
Но една сутрин се събудих и докато се опитвах да се разсъня, една липса рязко ме изправи на крака. На етажерката, която стоеше срещу леглото ми, имаше петно, заобиколено от прах. На това празно място преди седеше видео камерата, която спечелих с малко късмет и много подготовка на състезанието по плуване. Може да се досетите – последва скандал, който не само събуди съседите ни, но и ги държа будни до късно вечерта. Оказа се, че баща ми продължава да изпробва късмета си в казиното.
Семейството ми беше на ръба на разпадането. По всякакви начини майка ми се опитваше да накара баща ми да спре да вярва в шанса. Имаше скандали, имаше сълзи, имаше молби да прекрати посещенията си в черната дупка, която поглъщаше семейството ни.
Е, един ден на баща ми отново му провървя. Върна се със сериозна печалба, но това не ни се стори добър знак. Майка ми съвсем се ужаси, че продължава със залаганията, а той залиташе още повече. Започна да се държи като луд – всеки път когато отиваше да изпробва шанса си, обличаше същите дрехи, с които беше облечен онзи сполучлив ден, защото вярваше, че именно те му носят късмет.
Денят, в който се оказахме истински късметлии, беше денят, когато чичо Киро ни посети вкъщи. Той беше стар приятел на баща ми. Седнаха с майка ми на масата в кухнята и говориха дълго, а аз стоях в стаята си на отворена врата и слушах целия разговор. Баща ми искал няколко пъти пари назаем от него, без да му каже за какво, но една вечер, когато му се обадил в малките часове на нощта, се изпуснал за казиното. А когато майка ми го гонеше от вкъщи след пореден скандал, той ходел да спи у тях.
След още няколко такива случая чичо Киро решил да дойде при майка ми с решение на проблема. Той се свързал с Центъра за обществена подкрепа към SOS Детски селища и разказал за моето семейство, което беше пред разпадане. Майка ми, която беше в безизходица, реши да се срещне с тези хора. Разбра, че те имат психолози, терапевти и други специалисти, които постепенно могат да ни помогнат да си върнем старото семейство.
Така и стана. Една година по-късно аз спечелих нова видео камера, с която днес запечатвам щастливите семейни мигове.
И макар да не вярвам в тези неща, знам, че извадих късмет с подкрепата на правилните хора.

Тази година Центърът за обществена подкрепа на SOS Детски селища-България в София навършва 10 години. Като него има още три – в Перник,  Велико Търново и Габрово.
Центровете предоставят услуги за деца и семейства в риск под формата на психо-социално консултиране, психологическа подкрепа, педагогическа подкрепа, групова работа за деца и техните родители, юридическа подкрепа и съдействие в сферата на здравеопазването. Или с други думи казано, помагат да се случват добри неща на семейства, изпаднали в беда. Ако имате нужда от помощ, потърсете ги! Ако искате да помогнете, пак го направете – можете да дарите средства и така да спасите едно семейство!

Вашият коментар