Ужасните три. Или как да се справите с истериите

Ужасно е. Аз казвам едно, той обаче не е съгласен. Ако настоявам, се започва с едно мрънкане, повтаряне, натъртване, дори викане. А си мислех, че моето дете никога не би се държало така…

Ами това е. Всяка възраст си има своите особености. Защо дядо ми да може да си доведе ново гадже на 70 , а синът ми да не може да проявява характер на 3? Няма логика, нали?

Винаги съм била за либералното възпитание. Ако ме попитате какво ще рече либерално, ще ви отговоря, че не искам да налагам себе си. Искам той да има свои възгледи за живота. Да отстоява мнението си. Да мисли. Да развива въображението си.

Съпругът ми постоянно ме упреква, че съм го разглезила и тепърва ще бера плодовете на това си либерално възпитание. Може и да е прав. Не знам. Нямам опит с други деца. Но имам опит – личен. Аз бях възпитавана супер строго. Никакви игри, купони, квартири. Постоянно ми се казваше „Мирно!“ Когато станах студентка и усетих свободата да живееш далеч от родителското тяло опитах от всичко. И то по много. Можех да тръгна по лош път. Сега си давам сметка за това. Спасил ме е разумът ми, приятелите ми, средата и желанието да направя нещо с живота си. В Въпрос на характер. Ами ако се бях поддала и бях кривнала? Кой щеше да носи отговорност?

Затова ми се иска синът ми да може да говори с мен. Да не бъде ограничаван твърде много. Да бъде насърчаван да опитва. И да успява. Да следва идеите си. Дори понякога да носят лош опит.

Е, сега е трудно. Докато отминат периодите на тръшкане. И дойдат тези на гушкането и въпроса „Мамо, ние нали сме приятели?“ Това искам. Да бъдем приятели. Защото от приятеля си ти не криеш своите мисли. Споделяш ги.

Как се справям? Оставям го да си наложи своето. А после обяснявам, че съм му сърдита и не се гордея стази му постъпка.

Надявам се да съм на прав път. Искрено се надявам.

Вашият коментар