Успех да, но не на всяка цена

Не обичам да ми казват как да си гледам детето. Може и да съм „кон с капаци“, може да съм „лоша майка“ в очите на другите, но за мен е важно той да расте щастлив и уверен. А това не се постига със забрани, наказания и налагане.
Повярвайте ми. Израснала съм в семейство, в което имаше правила за всичко, бележките в училище бяха цел номер едно, а партита и купоните – супер забранени територии.

Станах човек благодарение на страхотните си приятели, за които се борих, защото половината от тях не отговаряха на представите на родителите ми за „добри деца“. Да, затова не обичам и етикетите. Те вредят на децата ни също, както преследването на високите оценки. Няма лошо в това детето да расте с интерес към книгите, към образованието, към пътешествията, откривателството…

Децата трябва да вярват в себе си, в подкрепата на родителите си, в мечтите си. Децата трябва да знаят, че винаги има някой, който стои зад тях, някой, на чието рамо могат да се опрат. В това отношение баща ми нямаше равен на себе си. Постоянно ми го напомняше. Фактът, че плати образованието ми по журналистика, което смяташе за вятър и мъгла, е достатъчен аргумент в негова полза.

Но сега, когато аз съм родител, не искам да ми казват как да възпитавам детето си. Да, ще го гушкам. Колкото си искам. Любовта е невероятна сила. Тя лекува рани, тя прескача стени, тя преборва всяка пречка. Да, ще го приспивам в леглото си. После го местя в кошарата му и той спи в своята стая сам. Но когато през нощта се събуди с рев, заради кошмар, не ме е страх или срам да го гушна и да спя с него. Нали съм мама. Кой, ако не аз, ще го успокои и ще му вдъхне надежда? След десетина години ще ми затваря вратата под носа, тогава няма да мога нито да го гушкам, нито да го глезя. Но той ще е щастлив мъж, когото са обичали. И ще може да обича. Отворено и отговорно. Да, ще свалим памперса, когато той е готов за това. Сигурна съм, че в първи клас няма да е с памперс. Сигурно детето на приятелката ми още на 10 месеца вече е сядало на гърне, както тя твърди. Моето дете обаче е отделна личност, то си е то. И когато е готово, ще го направи.

Доверявайте се децата си, не на книгите, на приятелките си или роднините. Децата най-точно ни показват от какво имат нужда и кога. А ние сме им родители и затова трябва да бъдем винаги до тях. Така мисля аз. Може да не съм добра майка, според някои, но в моите очи и в очите на сина ми съм най-добрата. Показва ми го усмивката му, ръцете, с които ме прегръща и думичките, които казва. Обичайте децата си. Не обществените норми и предразсъдъци. Обичайте ги, давайте им любов и свобода да изразяват себе си, да бъдат себе си и да следват мечтите си.

Вашият коментар