Филип и звездичката Миа

Всяка вечер, когато навън стане тъмно, на небето изгрява тя – малката звездичка Миа. Осветява домовете на хората и понякога наднича любопитно в прозорците им.

От известно време обаче на Миа й беше много скучно сама. Големите звезди не искаха да говорят с нея, а по-мъничките пък й бяха безинтересни… Тя се въртеше наляво-надясно, оглеждаше се и търсеше с кого да се заприказва, да сподели какво е видяла през последната нощ, какви комети е срещнала.

И ето че в една есенна вечер късметът кацна на рамото й. Съвсем случайно, докато се рееше в Космоса и хвърляше погледи към планетата Земя, Миа попадна на прозорец, който все още светеше. В стаята имаше детско легълце, а в него се беше гушнало малко момченце. Явно не му спеше, въпреки отчаяните опити на майка му да го накара да затвори очи. Миа се спусна надолу и надникна, зада види по-добре какво се случва. Момченцето се смееше, а майка му пееше песничка за Мечо, който събирал боровинки и мед. Звездичката прокара нежния си лъч през прозореща и погали косата на момченцето. То усети ласката и се обърна. Усмихна й се.

– Коя си ти? – попита любопитният младеж.
– Миа – отговори му звездичката. – А ти?
– Аз съм Филип. И вече съм голям – на две.
– Затова ли още не спиш? – попита го Миа.
– Да, – важно каза момченцето. – Големите не заспиват толкова рано.

Миа се засмя. Ех, забавен беше този Филип. И голям, на цели две години!

– Защо се смееш? – стана подозрителен новият й приятел…
– Хей така, весело ми е, защото срещнах приятел.
– Така ли? И кой е той?
– Ами ти – каза Миа.

Филип се замисли за миг. А после изрази съмненията си:

– Аз имам приятел – Мечо… Мога да го гушкам, когато заспивам. А теб как ще те стигна?

Мдаааа. Желязна е детската логика, помисли си Миа. Как да отговори сега?

– Знаеш ли, прав си, не можеш да ме гушнеш, но можеш да мислиш за мен всеки път, когато затвориш очи и Сънчо кацне на рамото ти. Аз ще осветявам пътя ти към меките облачета, върху които се носят всички деца, докато спят. Ще бдя над теб и ще те водя с най-светлия си лъч.
– Миа, а аз как ще ти бъда приятел? Ти също не можеш да ме гушнеш?
– Стига ми мисълта, че тук тупти едно сърце, което мисли за мен – отговори му Миа. – Понякога приятелите не могат да бъдат заедно, но винаги могат мислено да се подкрепят. За любовта разстоянията не са от значение.

Явно Филип прие този отговор за достатъчно аргументиран и сериозен. И потъна в света на сънищата с усмивка. А Миа се устреми право нагоре към звездното небе. В сърцето й като печат стоеше тази прекрасна детска усмивка. Печат, който беше най-добрата гаранция за новото приятелство.

(Автор: Малчо)

Вашият коментар