Споделено от мама

Капризите – как да реагирате

Филип рядко капризничи. И още по-рядко се „тръшка“ за разни неща. Все още не е познал вкуса на шоколада и бонбоните, единственото му удоволствие е „Барни“:) Забелязала съм обаче, че в случаите, в които е започвал да се държи лошо, най-добрият вариант за реакция е пълното безразличие. Оставям го да плаче на инат и излизам от стаята и започвам да си върша нещо мое. Той плаче няколко минути, след това млъква. Ослушва се и пак започва. След известно време идва при мен, гушва се, целува ме, казва „моята мама“ и все едно нищо не се е случило. Явно разбира, че не може да ме манипулира и минава към следващата тема. Ако започна да го увещавам или да му казвам, че не е прав, „тръшкането“ става много по-активно.

Моят малък мъж

Прекрасен е. Но вие сигурно го знаете. Усещането, че го има, е наистина невероятно. Не спирам да благодаря за това, че се е родил, че ме е избрал. Той е мил, гальовен, грижовен. Той е кавалер. Той е моето слънчице. Изненадва ме с всеки ден. С нещата, които прави, с начина, по който мисли и реагира. Никога не подценявайте децата си. Приемайте ги като равни, говорете с тях като с възрастни. И ще видите, че те ще оправдаят доверието ви. Можете да им кажете всичко. Можете да споделяте с тях, да им обяснявате за нещата от живота, да се забавлявате заедно. Прекрасно е! Сякаш съм с най-добрия си приятел, на когото мога да разкрия тайните на живота и света и в същото време да се наслаждаваме заедно на чудесата около нас.

„Любовта“ към яслата остава

Мина доста време от първия ни ден в яслата. Дойде лятото, и то свърши. Започна есента. И пак сме на ясла. Нова, защото старата нещо не ни допадна. Филип се чувства добре там, играе, яде, спи добре. Все още не сме отказали услугите на памперсите, въпреки че пишкаме в гърнето или на детска тоалетна чиния. И все още сутрин мрънка, когато го водя. Но аз знам, че за него е добре да е сред децата. Първо, защото аз все пак трябва да работя. И второ, защото там той гради характер. Започва да говори повече, с нови думички, опитва се да прави изречения. Танцува, става все по-социален, макар че той и без това си беше достатъчно. И вечер, когато си види играчките, не мога да го отделя с часове от тях.
Расте малкият човек и ми показва, че има характер, мнение, които не трябва да пренебрегвам в никакъв случай. И яслата, според мен, до голяма степен има пръст в това негово порастване.

Първият ден в яслата

Вече ходи пети ден. Неспокоен е. Плаче. Казват, че е мъничък. Да, наистина е малък, но нали яслата е за по-малки деца. А и искам да му помогна да се социализира по-рано, да не стои все до полата ми, да се научи да бъде самостоятелен…
Факт е, че боли. Когато го оставям и той плаче, когато му обяснявам, че не го оставям за постоянно, но той сякаш не ме разбира, боли. И ми се плаче и на мен. Но знам, че просто му трябва време. На моя малък шушо. Гушкам го, целувам го, повтарям му постоянно, че го оставям за малко, за да поиграе с другите деца, а после ще го взема и двамата ще се разхождаме. Надявам се да ме разбира поне мъничко. Боли. Но знам, че идва време, в което момчето на мама трябва да тръгне по своя път, да расте. Да става мъж. Старая се винаги да му нося нещо мъничко, когато го вземам, да му демонстрирам любовта си, а след това да бъда с него колкото се може повече време. Но боли.
Проблемът е, че не знам какво прави вътре – дали плаче през цялото време, дали се заиграва, дали яде… Трябва да се науча на леличките. Но при всички тези информации, които ни заливат, ме е страх. Страх ме е да не попадне на лоша леличка, която да не му обръща достатъчно внимание, да не се отнася грубо с него… Сигурно страховете ми са необосновани. Но са там, загнезнеди в сърцето ми. Не искат да си тръгват.
Чудя се дали не е добре да има възможност да наблюдаваме децата понякога. Докато са в яслата или в детската градина? Дали не би трябвало да има дни на отворени врати за родителите? Дали не ни изолират твърде много от целия процес на отглеждане и възпитание в тези заведения – независимо дали са частни или държавни?

Няма нищо лошо в използваните дрешки и играчки

Филип вече е на година и половина, а като изключа няколкото бодита, един-два панталона и един космонавт, всичко друго, което има в гардероба му, е подарък от приятелки, чийто деца вече са пораснали. Невероятна помощ е това. Първо, децата в тази възраст наистина растат бързо. Няма смисъл да купувате нещо, което след месец ще му бъде малко. Яке за месец-два или панталони – защо? Спестете тези пари и му подарете някое забавление или пък полезна играчка, книги.
Много съм благодарна за всички подаръци, които получих. Много от дрешките са почти нови, прилежно изпрани и дори изгладени. След като ги поносим малко ги давам на една приятелка. Тя има повече познати с по-малки от нас деца и така дрешките втора употреба намират нов собственик. В това няма нищо лошо, нито срамно, както коментира един мой познат. Напротив. Би било чудесно, ако мога да го науча от малък да цени вещите и парите, да знае, че всичко, което получава не е подарък, а мама и тате са работили за него, че трябва да уважава труда на другите, както и своя собствен.

Помощникът на мама

Той много обича да бъде полезен. Синът ми. Макар, че е само на година и половина, с нетърпение чака да му дам мопа (неговият всъщност е гъбата за чистене на прозорците:))) и да започне да ми помага в почистването на пода. Обича да ми носи и дрехи, когато простирам. Едно чорапче, една блузка… Тича с нетърпение. Такива са децата ни – добри и готови да бъдат от полза. Просто не трябва да ги спираме. Позволявайте им да помагат у дома, дори това да ви коства още едно прибиране и подреждане на вече подредените неща. Те са щастливи да бъдат част от вашите занимания, приемат го за нещо важно и това ги прави щастливи. А след време тези детски навици, приличащи по-скоро на игра, ще се превърнат в навици на зрял човек, които ще ви карат да се усмихвате с гордост:) Ако сега ги спрете, защото според вас „не е тяхна работа“, после ще се чудите защо стаята е разхвърляна и те чакат вие да я подредите. Ами защото така са свикнали. Така сте ги научили. Научете ги да бъдат полезни, да работят с усмивка, да помагат. И те ще бъдат щастливи! Както Филип, който няма търпение да вземе „мопчето“, за да почисти пода, както прави мама.

Ти можеш

Непрекъснато го повтарям на Филип. Независимо дали се отнася за дистанционното на телевизора или за някоя играчка, с която опитва да се справи. Важно е да караме детето да се чувства способно, умно, достатъчно добро във всичко, което прави. Да му даваме свобода да изразява своите желания и своите решения.

Не бързайте да свършите нещо вместо него, дори да ви се иска нещата да станат по-бързо. Оставете го то да направи своите самостоятелни крачки във всяка една посока, в която реши да тръгне. Нека се храни само, въпреки че наоколо става мръсно. Нека само да подреди играчките си, въпреки че докато го прави ги разхвърля още поне пет пъти. Нека само отвори книжката. Дори на улицата, когато вървите един до друг, не е необходимо да го държите непрекъснато за ръка, ако то не иска. Нека върви само, нека се чувства свободно. А вие пак можете да стоите до него или зад него, готови да реагирате при необходимост.
След време ще отчетете, че това е бил правилният подход, сигурна съм.

Едно одраскано коляно не е проблем

„Бързо, бързо, идвай си, че детето се удари лошо…“ – крещи майка ми, бабата на Филип в телефона. И аз бързам, колкото сили имам. Прибирам се буквално за секунди. Отварям входната врата и гледам – на детето му няма нищо. Дори не плаче. „Е, нищо му няма“, казвам аз с облекчение. „Как да му няма нищо, удари се, от устната му кръв течеше, може да си е избило зъбче, виж добре“, продължава майка ми. А аз гледам и не виждам нищо страшно.

Може да се е ударил, да е заплакал на момента, но какво е една удряне, когато си дете. Помните ли какво ни казваха на нас – „Юнак без рана не може.“ Сигурна съм, че ще има много поводи за рев още, много сълзи, много рани, важното е да не е нещо наистина сериозно. Другото ще мине. Гушвам го, целувам удареното място, а той вече мисли каква друга беля да направи:)

Не приемайте твърде болезнено всяка рана на наследника си и не се чувствайте виновни за нея. Те растат и това е част от процеса на порастване. Важното е да бъдем до тях. За да ги гушнем, ако има нужда.

Дойде краят на кърменето

На година и три месеца все още кърмех моя малък палавник. Само сутрин и вечер, но понякога и през деня, ако се сетеше и ме нападнеше – не му отказвах. Разбира се, гледах да го разсейвам, но невинаги се получаваше. Заспиваше обаче само на гърда и вечер, когато се събудеше, пак на гърда…
Повечето ми приятелки коментираха, че е време да го отбия. И аз си го мислех, но не знаех как да го направя. Беше ме страх, че ще плаче много, ще се тръшка…
На 5-и почина дядо ми. И се наложи да пътувам за погребението. Тъжен повод, който обаче много помогна за отказването от кърменето. Защото Филип остана за една седмица с татко си. Първата вечер доста плакал, но заспал. След това заспивал лесно – играе си в леглото около половин час и заспи. Когато се прибрах, изобщо не се сещаше за майчиното мляко:) Все едно никога не съм го кърмила! Все още отказва да пие мляко, но аз не го и насилвам. Но пък с апетит хапва кисело, което ме радва. Интересното е, че гърдите ми сякаш бяха готови за отбиването преди мен. Не чувствам неразположение, напрежение… Нямам нужда от цедене. Просто нещата си дойдоха на мястото от само себе си. Така че не се страхувайте да направите промяната и да минете към „следващото ниво“. Не се чувствам ощетена, напротив. Сега се гушкаме постоянно, той обича да го целувам, докато заспива. И приказките за това как майките отбивали късно децата, за да се ги държат привързани, са пълни глупости, според мен.

Проходилка и коланче? Нямате нужда!

Преди Филип да направи първите си стъпки, много мислих по темата дали да не му купим нещо, с което да го подпомогнем. Повечето ми приятели обаче – в това число и мъже, споделиха, че традиционните проходилки наистина не са добър вариант, от здравословна гледна точка. Затова и не купихме. Една приятелка обаче ми даде тяхната проходилка, която по-скоро е за бутане. Има и разни интересни джаджи отпред, които издават звуци и светят. Оказа се добро решение. Честно казано той почти не я ползва, просто едни ден се пусна от масата към дивана и после започна да се прехвърля от една мебел към друга все по-уверено, до момента, в който се пусна и започна дори да тича:) Искам да кажа, че проходилката е доста скъпа инвестиция, която няма да ви е необходима. По-добре ще бъде, ако можете да намерите нещо от приятели или втора ръка. Същото се отнася и до коланчето. Дадоха ми едно, второ ни подариха – чисто ново. И двете така останаха. Беше ми трудно и някак неудобно да го връзвам с него, за да си спестя болките в кръста. Всъщност нямах болки, защото почти не съм се навеждала:) Филип започна да ходи и се подпираше на разни неща, а когато излизахме навън го хващах за ръка. Той така предпочита. Има моменти, в които изобщо не иска да го държа. Пускам го сам, стига, разбира се, наоколо да не минават коли.

Първите ни крачки – момент на щастие

Да ви призная, няма защо да се притеснявате, че детето ви прохожда късно. Това не е признак за забавено развитие. То е като с първото зъбче, първата думичка – всичко се случва индивидуално. Така че бъдете търпеливи и обичайте. Майка ми разказваше за един лекар, който когато отишла да го пита защо не ми излизат млечните зъби, възкликнал: „Ей, няма угодия! Едни питат защо излизат, други защо не излизат… Ще излязат, няма да остане без зъби!“ Та и с прохождането е така. Филип започна да пълзи късно – на 10 месеца. Чудех се защо така, но не се бях вживяла в този факт. Четох, че някои родители учат децата си да пълзят. Не го направих. Смятам, че не трябва да насилваме природата, когато става въпрос за базови неща. И той на 10 месеца съвсем самостоятелно започна да пълзи – по странен за мен начин – един от трите, обясни ми приятелка (не на четири крака, а с преместване на дупето). После 4 месеца се отдаде на пълзенето. Приятелката ми, която има дете с два месеца по-малко от моя син, момиченце, постоянно ми се караше, че не го оставям да пълзи по площадката и че така никога нямало да се научи да ходи. Е, как да го оставя като площадката е по-зле от кошче за боклук. Залята е с фасове, опаковки от изядени неща, бутилки, дори стъкла… Не го оставях да се търкаля на земята, нито да пълзи. На 2 години и 2 месеца синът ми направи първите си стъпки, после и крачки. Стабилно, на цяло стъпало. И сега е щастлив, че може да ходи. Невероятно, нали! И аз съм щастлива. От факта, че проявих търпение и го оставих сам да реши кога е готов да мине на следваща база. Не купихме проходилка, защото повечето саттии и коментари са против тези помощни средства. Една приятелка ни подари проходилка, която обаче се бута напред като количка. Опитвах се да му покажа как да се изправи и да я бута, после се отказах. Постепенно той откри, че може да го прави и че така се придвижва из къщата, и започна да му харесва. Децата най-добре знаят кое кога са готови да направят. Няма смисъл да ги насилваме, безпокоейки се за тяхното развитие. Просто трябва да ги обичаме. С останалото те се справят повече от блестящо, когато са готови.

 

Уча се да казвам „не“

Филип вече е на година и два месеца. Расте бързо, постоянно ме изненадва с новите умения, които придобива. Както и с пакостите, които измисля. Има няколко, които наистина ме влудяват. Като да бърка в саксиите и да пръска пръст около тях, след това да седне в средата и да се върти. На него обаче явно му е забавно. По-лошото е, че бърка в контактите, които въпреки че са обезопасени, не са място за малките пръстчета. А като му кажа „не“, се смее и пак отива да пипа там. Мисли си, че си играем.
После установих, че „не“ не върши работа, но ако се правя, че не го забелязвам или ако обясня с много строг глас, без никаква заченка на усмивка, че така не се прави, а мама е сърдита и го оставя сам в стаята, резултатът е по-добър. Стои известно време сам, размишлява, после ме намира и се гушка в мен. Е, невинаги действа, но така е с децата:)

Първа среща с морето

Винаги съм обожавала морето, затова бях сигурна, че и синът ми ще го обикне от пръв поглед. Е, не стана така. Заведохме го на 11 месеца, възраст, подходяща за слънчеви и морски бани дори според специалистите.Те препоръчват детето да отиде на море след 10-ия месец. Първия път, когато потопихме малките крачета във водата, той се разплака. И втория път се случи така. Решихме да го оставим на пясъка и да опитаме пак, но да вляза заедно с него на по-дълбокото. И се получи. Може би виждайки, че няма нищо страшно, щом мама е във водата, той се успокои и дори му хареса. През следващите дни (останахме почти месец) плачеше, когато го изваждахме от водата:) Естествено, не пропусках да го намажа добре със слънцезащитен продукт фактор 50 (използвах Nivea – спрей и кремче, и съм много доволна), почти винаги имаше шапка на главата (казвам почти, защото той не търпи шапки) и след 11 часа стои на сянка, но по това време обикновено си тръгвахме, за да се върнем отново към 16,00. Филип не само хареса водата и вълните, но и започна да прави опити да плува. Пясъкът беше второто ни голямо изпитание – през първите ни дни на плажа се опитваше да го яде:) Но след около седмица сам престана и започна да си играе с него. Оставихме го да се посипва и да рови спокойно. Явно детето само разбира какво трябва и не да се прави, следвайки нашия пример. Иначе обясненията и заплахите не вършат никаква работа…

За педиатрите и захранването

Когато родих, попитах приятелки и познати за добър педиатър в района. Препоръчаха ми две имена. Не знам защо заложих на Цацова, въпреки предупрежденията, че при нея много се чака. Честно казано, досега не съм съжалила за избора си. Освен в случаите, когато става въпрос за захранване. Първите 6 месеца Филип бе изключително на кърма. Бях взела решението, че ако имам възможност, ще го кърмя, защото ако това му осигури по-добър имунитет, не ми струва нищо да му го дам! След 6 месец започнах постепенно да включвам храни – първо пюретата от пащърнак, морков, тиква, после дойдоха месните, накрая жълтъкът. Педиатърката ми обаче следваше една доста по-бавна схема, според която не трябваше да давам куп неща почти до навършването на годинка, при условие, че виждах, че детето иска да яде, не проявява алергични реакции и му е вкусно. Започнах да променям ритъма според усещането на Филип и моите собствени. Давах по нещо ново, ако го харесаше и нямаше отрицателна реакция, включвах го в менюто. Изненадах се, когато веднъж отидохме за една консултация, споменах случайно, че Филип обожава бананите, а тя ми каза със строг тон – банани ли, те не трябва да са в менюто му, още е твърде рано. Слънмо е почти в края на десетия месец. Изчетох куп литература и навсякъде пишеше, че банан се дава след 6-и-7-и месец… Не го извадих от менюто. Просто наблюдавах реакциите. А той обожава банани. Давам още кайсии и праскови, добре обелени и нарязани на малки парченца.

Внимавайте с жегите!

Официално лятото дойде. Жега е, а на много майки, включително на мен, не им се стои вкъщи в часовете, когато слънцето е най-силно. За съжаление малчовците понасят горещините доста по-трудно от нас. Затова бъдете изключително внимателни.
С Филип няма ден, в който да не сме си показали носовете навън. Обичаме да се разхождаме, а той – да спи на открито. Обикновено това се случва в някой парк или градинка, но е възможно да сме и по улиците, вършейки неотложните дела на мама.
Досега нямах проблеми, защото времето явно беше сравнително хладно. Но откакто жегата стана непоносима – 34-37 градуса, слънчо оклюма. Изплаших се, когато вдигна температура. Първата вечер – 38 градуса, втората – 37,5. Помислих, че съм го претоплила. Бързо го уввих в мокра кърпа, сложих и компрес на главата – кърпа, напоена със студена вода и оцет. На третия ден нямаше и помен от температурата. Но синът ми отказваше да се храни с апетит, а усмивката, която преди не слизаше от лицето му, сега беше някак изкуствена. След още два дни се появи и обривът. Бях почти сигурна, че е от жегите, но реших да не рискувам – отидохме до педиатъра. Строга жена, на средна възраст. Както и предполагах, оказа се, че е от жегите. Написа ни рецепта – витамин С и Калциум глюконикум. Второто се давало при алергии… След случката намалих обема дрехи, с които го навличам за разходката. Започнах да давам по-често вода. Сложих чадърчето на количката. И от време на време мокря лицето му с вода, да се разхлади. Сега сме в очакване обривът да отшуми.

 

Гушкайте! Целувайте! Обичайте!

Няма нищо по-сладко от това да гушнеш детето си. Тези малки, сладки бели ръчички и крачета са създадени за целувки. Не се притеснявайте, че ще разглезите детето си. Любовта не разглезва. Любовта ни прави по-уверени в себе си, важни, ценени, сигурни. Любовта ни помага да растем и да живеем щастливи. Откакто Филип се роди не спирам да го гушкам. Мечтала съм за това с години и сега нито един специалист по възпитание не може да ми отнеме тази радост. А любовта, която чета в очите на сина ми, е отговорът – да, моята любов не го задушава. Напротив. Кара го да се чувства желан и щастлив. Затова не пропускайте миг да гушнете детето и да му покажете, че го обичате. Не го оставяйте да плаче. Чувала съм теориите, че е добре детето да си поплаче, не било страшно… На мен ми е страшно. Не съм го носила 9 месеца, за да го чувам как плаче. Когато трябва, съм строга, казвам и „не“. При това убедително. Но когато сълзите му се стичат и той има нужда от моята топлина и подкрепа, не мога да го оставя сам.
Ще дойде ден, в който то ще порасне, и тогава ласките ще намалеят… Но дотогава няма да спра да го целувам, обичам, гушкам.

Първите сополи на Филип – чувствам се виновна…

Когато носът на сина ми текна, сърцето ми спря да бие. Казах си: „Леле, колко лоша майка съм. Насила разболях детето.“ Предната вечер се беше наакал, аз свалих панталонките да ги запера, а после вместо да се приберем, отидохме до една приятелка – беше ни приготвила дрешки и старото столче за хранене на нейния малък палавник Антонио. Разходих дотам Филип по голо дупе, само по един памперс. Вярно, беше с чорапки и увит с одеало, а и ходихме с кола, но все пак… Проблемът си беше налице. Сополите течаха като река – бистри и безкрайни. И сега изпаднах в паника. Първо, защото досега Филип не беше имал сополи. И второ, щяхме да пътуваме за Великден. Налагаше да намеря бързо решение. Писах веднага на две приятелки. Едната – с две деца, първото от които вече почти на 4, а другата работи във фирма, която внася хомеопатия за деца. След това изчетох каквото имаше в нета. И накрая отидохме до аптеката. Купих само витамин С и физиологичен разтвор за носа. След две-три кърмения, няколко дремки и няколко ампули сополите секнаха. Успокоих се. Но вината остана загнездена в сърцето ми:) Бях доволна от бързото решение и се надявах следващите сополи да не дойдат бързо.

 

„Приемете децата по начина, по който приемате дърветата – с благодарност, защото са благословия, но нямайте очаквания или желания. Човек не очаква дърветата да се променят. Обича ги, каквито са.“ (Исабел Алиенде)

 

 

Съвети за хигиена:)

Когато детето стане на две години, можете да започнете да го приучвате да мие зъбите си с четка. Купете мека и пластична, специално за деца. В началото слагайте съвсем малко паста, отново детска, с приятен аромат, после измийте зъбките заедно. След навършването на три годинки детето трябва да мие зъбите редовно – започнете веднъж дневно – преди лягане. След като се създаде навик, ще започнете и сутрин, след закуска.

 

„Когато си майка, никога не си сама в мислите си. Майката винаги трябва да мисли два пъти. Веднъж за себе си и веднъж за детето си.“ (София Лорен)

или как да отгледаме щастливи наследници