Филип и неговият най-добър приятел Мечо
В един голям град, в един голям квартал, в един дълъг блок живеел Филип. Момченцето обичало да играе заедно с другите деца на площадката. Обичало да се люлее, да събира листа от земята, да си намира различни съкровища – малки кръгли камъчета, странни пръчки, чудни цветни хартийки, които тайно да крие в джобчето си. Но най-много обичало да наблюдава кучето, живеещо пред съседния вход – Мечо. То изглеждало толкова голямо, добро и… меко. Филип много искал поне веднъж да го гушне, но все не му позволявали. Родителите му се притеснявали, че животното може да се ядоса на някой по-рязък жест на наследника им и да го нападне, или че най-вероятно не е ваксинирано и е носител на хиляди опасни заболявания, или че козината му е прекалена мръсна, или че може да има кърлеж…
Дните си минавали, след лятото настъпила есента. Времето станало студено. Листата, които Фил събирал, ставали все по-малко. Вятърът надувал бузи и свирел някак обезпокоително в клоните на дърветата. А Филип си играел все по-малко навън, защото било студено и често валял дъжд. Вечер по-бързо се стъмвало и мама го прибирала по-раничко, за да не измръзне. След вкусната бисквитена каша идвало ред на топлата баня, която момчето обожавало. Имало си любими играчки, които къпело във ваната, както и любими забавления. Но след това трябвало да си легне. А него го било страх от тъмното.
Затварял очи, но вместо Сънчо, в леглото му се появявал Страхът. Филип се опитвал да го изгони, но Страхът надделявал. Момчето често се будило с плач. Но никой не можел да разбере какъв е проблемът. Мислили, че го болят зъбките, които растели точно в този момент.
Един ден, докато майка му си говорела със стара приятелка, а Фил събирал камъчета до пързалката, към него се приближил Мечо. Кучето пристъпвало бавно, сякаш изчаквало да види дали момчето няма да се уплаши и да извика за помощ. Вместо това Филип се навел и го докоснал по муцуната. И тогава видял, че в устата си Мечо носи малко плюшено кученце. Двамата се разбрали прекрасно без думи. Мечо навел глава и подал играчката, а Филип я гушнал. Точно в този момент майка му се обърнала. Изплашила се, че кучето стои прекалено близо до детето и го изгонила. Фил гушнал по-силно кучето. Същата вечер, когато го сложили да си легне след банята, той вече не се страхувал. Защото не бил сам. До него на топличко, под завивките, се гушкал Мечо – играчката, която кучето му „подарило”. Заспал спокоен и усмихнат, прегърнал мекичкото плюшено куче. Знаел, че там някъде навън има приятел, който го обича и мисли за него. След този ден, всеки път, когато излизал на разходка, Фил показвал на Мечо играчката и сякаш му казвал – „Не се притеснявай, той винаги е до мен…”
Годините си минавали. Мечо остарял много и вече трудно се движел. Филип станал голямо момче, ходел на училище, имал много нови приятели. Но никога не забравял да мине край кучешката къщичка и да погали Мечо, който го подкрепил в труден момент. Това сякаш намалявало болежките на четириногия му приятел, който пък благодарял, кимайки с глава.
А на дъното на чантата на момчето се криел не кой да е, а малкото плюшено бау-бау, което продължавало да бди над него.
