Как Мечо стана шофьор на автобус
Дошла есента. Животните от гората, които ставали рано, за да ходят на работа, мръзнели и губели много време, докато прекосят всички полянки пеша. Искало им се да си имат превозно средство, което бързо да ги закара до града. Събрали се те, обсъдили проблема и решили да си купят автобус. Но възникнал проблем кой ще го кара. Заоглеждали се те, зачудили се и изведнъж всички се вторачили в Мечо. Той нямал работа, бил спокоен, вежлив… Идеалният шофьор!
Мечо първоначално се дръпнал, но после размислил. Щял да кара собствен голям автобус! Ехааа! Затова казал „да”.
Животните избрали трима свои представители, които на другата сутрин рано-рано отишли до града. Спрели в най-голямата автокъща и заразглеждали автобусите. Харесали си един жълт, страхотен. Преброили паричките, дали ги на продавача. После отишли да запишат Мечо на курса за шофьори. Купили му и униформа.
Мечо останал в града и в следващите 15 дни внимателно слушал преподавателите в училището за шофьори. Научил как се запалва двигателят, как се отварят и затварят вратите, къде се сипва бензинът, как се смeня маслото. Можел дори да смени спукана гума. Справил се блестящо и на изпита – първо на теорията, после и на кормуването. И взел отлична диплома.
Върнал се Мечо в гората, а щастливите животни устроили парти. Хем да поздравят Мечо за успеха му, хем да отпразнуват новата си придобивка – автобуса. Той стоял паркиран до дома на Мечо – лъснат и прекрасен.
Два дни по-късно, Мечо седнал в автобуса. Запалил двигателя и тръгнал към първата си спирка. Там го чакала Кума Лиса, която работела в градската театрална трупа. На втората спирка стоял търпеливо Зайко Байко, който карал куриерски велосипед, с който разнасял писма и пратки. Само за петнайсетина минути Мечо събрал в автобуса всички животни. Вътре било топличко и сухо. Имало дори музика, която струяла от чисто новичкото радио. Животните бързо стигнали до работните си места. Щастливи.
А Мечо се прибрал у дома. Паркирал автобуса и легнал да почине. Няколко часа по-късно той се събудил, хапнал филийка, намазана с мед и масло и пак запалил двигателя. Трябвало да прибере животните от работните им места и да ги върне у дома в гората.
Хубавото в цялата история било, че Мечо хем правел това, което обичал, хем получавал за това заплащане. Половината му заплата била в горски левчета, а другата – в пресни хранителни продукти, предимно бурканчета с медец и вкусни ябълки. А животните имали сигурен превоз.
Всички били доволни. Зимата вече не изглеждала толкова страшна, даже напротив. През прозореца на автобуса белите полета изглеждали красиво и романтично…
