Родителски терзания: аз лоша майка ли съм?

Снощи синът ми се разплака. Рядко го прави, за да иска нещо. Снощи поиска да му купя герой – да платя за него, онлайн в играта, която играе почти всеки ден с приятелче. По принцип съм категорична, че не бих платила за някакво подобрение на игра онлайн.

Бих му купила игра, бих взела герой като фигурка – за конкретен повод, но не бих платила за по-високо ниво или за нов герой, който би могъл да си спечели, ако играе достатъчно добре.

Разбира се, не се поддадох на желанието му. Обясних му, че в света има деца, които няма какво да хапнат за вечерят, които нямат чиста вода, а играчките са просто блян. Обясних му, че парите се печелят трудно и трябва да се харчат с идея. За нещо, което ще използва, нещо, което ще го научи, ще му донесе преживявания, спомени, нещо, което няма да захвърли след 5 минути. И че трябва да иска неща не, защото другите ги имат, а защото са важни за него.

Каза, че ме мрази. След малко се извини, че се е държал лошо с мен. “Но още съм ти сърдит”…

Аз се чувствах мъничко, ама много малко виновна. Да, децата не трябва да получават всичко, което искат. От друга страна е добре да развиват това, в което са добри. И да бъдат поощрявани. Границата е много тънка. И нестабилна. А усещането, че съм лош родител ме съпътства почти постоянно. Имам своите постоянни терзания – дали съм права? Сигурно всеки ги има.

Едно е важно за децата – да чувстват сигурност и да бъдат обичани. В изобилие. Любовта не разглезва. Играчките също. Просто всяко действие или бездействие трябва да получи своето обяснение. Не лъжа, а логично обяснение. Ако ги приемаме като равни, като хора, които имат право на мнение, на определен вид решения, те ще пораснат разумни и ще могат сами да се справят след време. Нали?