Емоционалната зрялост не се измерва с това колко послушно или тихо е едно дете. Ето кои са етапите според възрастта и къде грешат родителите.

Ако някога сте се чудили дали детето ви се развива „правилно“ в емоционално отношение, задавате си точния въпрос – но може би търсите грешните знаци.

Емоционалната зрялост при децата не означава те да бъдат спокойни, послушни или лесни за общуване.

Според психотерапевта и автор д-р Линдзи Гибсън, става дума за нещо много по-дълбоко: способността да свързват мисленето с чувствата, да изграждат стабилна представа за себе си и да управляват взаимоотношенията си, без да губят контрол.

Д-р Гибсън, която в предишните си книги анализира емоционално незрелите родители, сега насочва вниманието си към децата. В свое интервю тя обяснява как всъщност изглежда емоционалната зрялост във всеки етап от развитието, какво ние, родителите, грешим дори с най-добри намерения и защо възстановяването на връзката след конфликт е много по-важно от това никога да не се караме.

Какво е емоционална зрялост?

Д-р Гибсън описва емоционалната зрялост като „ниво на развитие – вътрешно пространство на сложност и интеграция“.

Мислете за нея не толкова като за черта на характера, а по-скоро като за вътрешна структура: начинът, по който мислите, чувствата, инстинктите и самоосъзнаването на детето се свързват с течение на времето.

Когато тази вътрешна система работи правилно, детето може да използва логиката си, за да успокои емоциите си, и емоциите си, за да подхрани своята креативност и интуиция.

С времето този процес създава личност със силна идентичност, способност да изгражда истински взаимоотношения и силата да отговаря на проблемите, вместо просто да реагира импулсивно на тях.

Добрата новина е, че децата имат вроден стремеж да достигнат до това състояние. „Те са като малки същества, кацнали на тази планета, които прекарват първите петнадесет години, опитвайки се просто да разберат какво се случва“, казва Гибсън.

Не е нужно вие да създавате този импулс. Но трябва да знаете какво да търсите във всяка възраст.

Емоционалната зрялост според възрастта

Малки деца (1–3 години)

Ако вашето двегодишно дете тича в обратната посока и казва „не“ на всичко, което му предложите, това не е лош знак. Точно обратното – това е признакът, който искате да видите!

Характерно за здравословното емоционално развитие на този етап е постоянното редуване между независимост и търсене на връзка.

Детето, което се развива правилно, ще се отдалечава от вас, отстоявайки страстно своята автономия, след което ще се връща в прегръдките ви, за да „презареди батериите“.

Този цикъл на отдалечаване и завръщане е точно това, което трябва да се случва. Обратно, едно прекалено тихо и послушно дете, което никога не се съпротивлява, може да се нуждае от повече внимание, защото е възможно да не натрупва достатъчно опит в самостоятелността.

Какво търсим: Жизненост, инициативност, силна воля и постоянно завръщане при вас за утеха.

Начална училищна възраст (5–11 години)

На тази възраст емоционалната работа се измества от независимостта вкъщи към нуждата от принадлежност към по-широкия свят. Признаците тук са свързани с желанието: да създават неща, да участват в дейности и най-вече – да намират приятели.

Децата силно се вълнуват от своята компания, от това как се вписват сред другите и какво мислят околните за тях. Тази фиксация върху социалните баланси може да ви се струва изтощителна, но е напълно нормална. На тази възраст децата изграждат емоционалните „мускули“, които ще използват във всяка връзка в зрелия си живот.

Какво търсим: Искрен интерес към приятелствата, любопитство как да се впишат в група и стремеж към създаване и постижения.

Тийнейджъри (12–18 години)

Тийнейджърите имат способността леко да разбиват сърцата ни. Те се отдалечават, срамуват се от нас и изведнъж имат мнения, които не разпознаваме. Но това означава, че си вършат работата правилно.

Тийнейджърът, който търси уединение, обръща се към приятелите си и експериментира с идентичността си (дори по начини, които ви се струват скандални), отговаря на основния въпрос на този период: „Кой искам да стана?“.

Ако разберем, че това поведение е признак на съзряване и не го приемаме лично, всичко се променя.

Какво търсим: Желание за лично пространство, силна ориентация към връстниците, експериментиране с идентичността и – под всичко това – периодично завръщане към сигурността, която му предлагате.

Ролята на родителите

Едно от най-важните неща, които можете да направите за емоционалното развитие на детето си, няма нищо общо със самото дете, а с вас самите.

Проучвания сочат, че родителите, които са осмислили и приели трудностите от собственото си детство, отглеждат деца с по-високи нива на сигурна привързаност. Тези родители могат да говорят за преживените несгоди по зрял начин.

Обратно, родителите, които подминават миналото си с клишета от типа на „имах перфектно детство, нищо особено“, е по-вероятно да наблюдават несигурност и поведенчески проблеми у децата си. Смелостта да погледнем собствените си рани ни дава емоционалната зрялост да бъдем истинска опора за детето си.

Не е нужно да сме перфектни, а да умеем да се извиняваме

Всеки от нас е губил контрол. Казвали сме грешното нещо, били сме разсеяни или сме позволили на стреса от деня да се излее върху детето, което е най-малко виновно. Според експерти проблемът не е в самия конфликт, а в това, което правим след него.

Децата, чиито родители се връщат след скандал, признават случилото се, изслушват чувствата на детето и поднасят искрено извинение, показват много по-голямо доверие. Това важи в сравнение с децата, чиито родители почти никога не правят грешки. Така детето научава нещо безценно: „Мама прави грешки, но го осъзнава. Тя ме обича, грижи се за чувствата ми и мога да разчитам на нея да оправи нещата.“ Това е моделът на взаимоотношения, който то ще носи в себе си завинаги.

Промяната в мисленето, която преобръща всичко

Когато детето ви дойде с проблем – скарване с приятел, несправедлив учител, счупена играчка – първият ни родителски импулс е да дадем съвет или да кажем: „Хайде, не е нещо сериозно“.

Тази спонтанна реакция, колкото и добронамерена да е, затваря вратата за комуникация.

Всеки проблем, с който детето идва при вас, е огромен за него в този момент. Нашата работа не е да преценяваме дали си струва да се разстройва.

Това, което работи, е да спрете, да се съсредоточите, да изслушате безкритично и да отразите това, което чувате.

И след това да попитате: „Какво би искал/а да направя аз по този въпрос?“. Оставете го то да води разговора.

Самочувствието не е умение, което се преподава с теория.

То е отношение към живота, което се изгражда у дома чрез хиляди малки взаимодействия, в които детето е поискало нещо, казало е нещо, почувствало е нещо – и родителите му са го приели на сериозно.

Да отгледаме емоционално зряло дете означава да се превърнем в човека, на когото то има достатъчно доверие, за да се връща при нас – отново и отново – докато преминава през всеки етап от откриването на това кой всъщност е.