Как да реагираме, когато детето каже „не искам“
Фразата „Не искам!“ е позната на всеки родител. Тя може да дойде както от двегодишно дете, което не желае да се раздели с играчката си, така и от тийнейджър, който категорично отказва да отвори тетрадката по математика.
Добрата новина е, че подобна реакция не е признак на лошо възпитание или инат. Това е част от нормалното развитие.
Изданието Psychology Today отбелязва, че умението да се следват инструкции е навик, който се формира постепенно, а пътят към него рядко е праволинеен.
Децата не се научават веднага да управляват себе си, емоциите и поведението си
Способността да чуеш молба, вътрешно да се съгласиш с нея и едва тогава да действаш, изисква време, зрялост на нервната система и опит.
В ранна възраст детето може едновременно:
- Да разбира, че трябва да изпълни молбата.
- Да изпитва силно нежелание да го направи.
Този парадокс е напълно нормален за възрастта.
Психолозите го наричат условно „да, но…“, тоест: „Ще го направя, но не и без протест“.
Нека си представим следната ситуация: учителка моли момиченце да прибере камиончето си преди следобедната закуска. Детето скрива играчката зад гърба си и възмутено заявява: „Не искам!“.
Какво прави възрастният? Той не се кара и не оказва натиск, а признава чувствата на детето. Т.е. казва: „Разбирам, че не искаш да спираш играта.“ И напомня за правилото: „Но сега е време за закуска.“
Дава му време: „Ще те изчакам.“
В крайна сметка момиченцето, мърморейки „но аз не искам“, все пак изпълнява задачата, а възрастният искрено му благодари – не за идеалното поведение, а за самия факт на сътрудничество.
В резултат на това детето се чувства чуто и уважавано. Възрастният постига целта си. Конфликтът е избегнат.
С възрастта формата на протест се променя, но същността остава същата
Ученик, който отказва да работи в час, може да е преуморен, тревожен, да изпитва трудности с предмета или просто да усеща липса на контрол над ситуацията.
Една от ефективните стратегии е да му се даде време и възможност да „запази достойнство“.
Например: „Виждам, че не ти се занимава с това сега. Дай си пет минути и после започни.“
„Можеш да започнеш от най-лесната задача.“
Дори ако през цялото време детето повтаря, че „това са глупости“, то може паралелно да започне да работи.
Психолозите наричат този подход „тествай, но продължавай напред“.
Същността му е да се позволи на детето да изрази недоволството си, без да се омаловажават емоциите му, и същевременно меко да се поддържа границата: работата все пак трябва да бъде свършена.
Между другото, този метод работи не само с деца. Възрастните също често си мърморят „не искам“, но стават от леглото или се захващат с рутинни задачи – това помага за намаляване на напрежението.
Умението да правиш това, което трябва, дори когато не ти се иска, е едно от най-важните житейски умения, но пътят към него невинаги е гладък и тих.
В него има мърморене, сълзи, въздишки и фразата „не искам“, изречена многократно. И това е нормално.
Понякога, за да може детето да продължи напред, му е нужно съвсем малко – търпение, време и правото да каже „не“, дори когато отговорът в крайна сметка ще бъде „да“.
