Приказки за лека нощ: Как Мечо стана шофьор на автобус
Години наред животните в гората вървяха всеки ден по една дъъълга пътечка, за да стигнат до града, където някои от тях работеха. Ходенето беше приятно занимание, защото пътеката минаваше през красиви полянки, край водопади и тучни ливади.
Но първо, че губеха много време, и второ – често закъсняваха. Затова един ден всички се събраха на голямата поляна, близо до къщата на Мечо и единодушно взеха решение да си купят автобус. но тогава възникна един въпрос – кой щеше да го кара?
Зачудиха се всички, заоглеждаха се. И някак естествено се вторачиха в Мечо. Той си нямаше работа, имаше много свободно време, беше спокоен по нрав, търпелив, учеше бързо и обичаше да бърника разни неща. Всичко това сякаш даде естествения отговор на въпроса, възникнал по-рано.
Първоначално Мечо отказа да се заеме с отговорната задача. Но постепенно идеята да кара автобус по горските пътеки започна да му харесва. И той се съгласи да се запише на курс за шофьори.
На другия ден животните отидоха до града и влязоха първо в голямата автокъща, където продаваха нови и употребявани автомобили, автобуси, мотоциклети… Харесаха един жълт автобус от пръв поглед. После отскочиха до школата на старата Къртица и записаха Мечо за курса за шофьори. Купиха му дори униформа и фуражка.
Мечо винаги е бил добър ученик. Не се изложи и този път. Бързо научи пътните знаци и правилата за движение, справи се блестящо с управлението на автобуса и взе изпита без забележки.
Когато се прибра в гората, гордо размахвайки дипломата си на шофьор, всички го посрещнаха радостно. А Кума Лиса, която работеше като продавачка в супермаркета, беше приготвила скромна почерпка. Животните отпразнуваха весело новата придобивка и пожелаха „Лек и безавариен път“ на шофьора.
Така в гората се появи първата автобусна линия.
Всяка сутрин Мечо ставаше рано и минаваше през четирите спирки, за да качи своите приятели. Кума Лиса бързаше да отвори магазина, Къртицата работеше като библиотекар, а Зайо Байо преподаваше футбол на децата от първи клас. Свраката беше телефонист, а Таралежът имаше собствено шивашко ателие. Когато всички животни вече бяха на работните си места, Мечо прибираше автобуса в гаража до своя дом и лягаше да си почине. Следобед той отново слагаше фуражката и бързаше да прибере приятелите си по домовете им.
В последния петък на месец септември животните напразно чакаха автобусът да мине. Накрая, изнервени, всички се втурнаха към къщата на Мечо. Вратата беше отворена и те влязоха вътре. Мечо лежеше в леглото с пребледняло лице. Оказа се, че вечерта е наранил едната си лапичка и не може да кара автобуса. За да се оправи обаче му трябваше силно лекарство. За съжаление аптеката беше в края на гората и дотам се стигаше най-бързо с автобуса…
Съобразителната врана предложи да отиде сама и да купи лекарството, защото тя все пак можеше да лети и нямаше нужда отпревозно средство. Животните се съгласиха. Враната отлетя и след час се върна обратно с кутийка в човката. Мечо изпи лекарството и заспа. На сутринта лапичката му беше оздравяла и той беше готов да поеме отново задълженията си на шофьор.
Беше започнал да се гордее с професията си, която първоначално считаше за маловажна. Дори предложи да обучи свой заместник, който да поеме поста му, ако се разболее или реши да отскочи до Фестивала на меда.
„Чудесна идея, Мечо. Всяка професия е важна е всеки трябва да може да си почине без да се притеснява, че няма да има кой да го замести“, каза Враната. Всички знаем, че тя е една от най-умните птици, нали?
Автор: Веселина Петрова
