Няма по-хубаво място през лятото от селото на тате

Това е раят. За най-малките. Тук има кучета, котки, кокошки, теленца. Почти всичко е позволено. Може да се цапат, да лапат, да играят до насита. Има локви, люлки, градини, пълни с узрели и вкусни домати, деца, за които животът е също тъй прекрасен, защото са при баба и дядо…За една седмица, прекарана на село, Филип порасна почти като че е минал месец. Започна сам да качва стълбите. Стана грижовен, хранейки малкото коте в двора на леля си Рени. Видя кокошките, които в песничката казват „ко ко ко“. Стана приятел с кучето. Получи няколко драскотини по краката и ръцете, но те са толкова сладки! Защото сам носеше кофата, в която тате слага доматите, сам даваше на коко да ядат, сам се хранеше на големия стол…

Прекрасно е да тичаш на въздух с изцапани ръце, с лице, на което има засъхнал сок от домат или ягоди, а след теб да тича малко пухкаво коте, готово да си играе до премала. Прекрасно е да хапваш в тишината на мръкналото село, а над теб да кръжат пеперуди и светулки. Да се докоснеш до големия трактор, който оре земята и чието копие караш сам на плочките в двора.

Важно е да позволяваме на децата си да бъдат самостоятелни. Да усещат и вкусват свободата. На избора и на живота. Важно е да забравяме за досадните фрази „не е чисто“ и „внимавай да не паднеш“. Аз самата постоянно ги произнасям, но се опитвам да се ограничавам:)

Сигурна съм, че Филип няма да забрави тези прекрасни четири-пет дни, прекарани на село. За него те са като един курс в университета на живота. За мен – чудесен начин да му покажа другия свят – далеч от ескалаторите на мола, кварталната градинка с мръсния пясъчник и претоварената с автомобили улица.