Приятелството е по-важно от първото място на финала

Сърничката Милка и зайчето Боби живеели в съседство в гората и били големи приятели. И двамата обичали да бягат силно и да се състезават.

Много често те тичали насам-натам и помагали на своите съседи, когато трябвало да се предаде важно съобщение или да свърши друга бърза работа. Един ден решили да си устроят надбягване, за да видят кой все пак е по-бърз. Наградата за победителя била доста примамлива – любимата му храна за една година, осигурена от горския супермаркет.

 

Животните определили маршрута и крайната точка. На финала застанал да ги чака таралежът Влад, а старт им дала костенурката Бела. Тя силно надула своята съдийска свирка и бавно поклатила глава, промърморвайки тихо: „Успех на двамата състезатели!”

Милка и Боби се втурнали напред. И двамата тичали толкова бързо, че когато минавали край дърветата и храстите, листата им силно се поклащали. По пътя имало и зрители. Животните от гората, които научили навреме за състезанието, се били подредили край трасето, за да наблюдават надпреварата. Всеки си бил избрал състезател на който да симпатизира и да подкрепя с подвиквания и ръкопляскане.

Сърничката и зайко били изминали почти половината от пътя, когато изведнъж Боби настъпил нещо, подхлъзнал се и паднал. Милка дочула стон. Не й трябвало много време, за да спре, да се върне назад и да помогне на приятеля си да седне.

Животните се зачудили защо сърничката не продължава да тича – все пак съдбата й поднесла добър шанс да стигне до финала и да спечели състезанието! Кума Лиса дори я попитала защо не бърза към финала.   

„Но как ще тичам? – възмутила се сърната. – Приятелят ми е пострадал лошо. И каквото, ако спечеля? Първото място няма да има значение и смисъл, ако моят първи и най-добър приятел е в беда”, казала Милка.

Тя стиснала лапичката на Боби и седнала при него в горската линейка.

Когато стигнали до болницата Зайко, изглеждал доста блед. Совата, д-р Добродушков, прегледала лапичката му, написала рецепта и помолила сестрата да заведе пациента в една от стаите на първия етаж.

„Ще полежи ден-два и ще се оправи”, казал докторът на Милка. Само е навехната. Но трябва да си почива. И няма да може да тича бързо поне един месец”.  

„Няма значение. Аз ще се грижа за него”, казала бързо сърничката. „Ще го наглеждам да не прави глупости и да спазва вашите предписания.”

 

Месецът минал бързо. Зайко отново бил бърз като стрела. И решили да повторят състезанието.

Когато костенурката Бела дала старт, приятелите бързо се впуснали напред. Зайко успял да изпревари сърничката и пръв да стигне до финала. От горския супермаркет спазили обещанието си и дали голямата награда – любимите му моркови и зеле в количество, което щяло да му стигне за една година. Вечерта всички се почерпили и се прибрали да спят.

На другата сутрин на вратата на сърничката се почукало рано-рано. Сънена тя отворила и какво да види – пред нея стояла една пълна количка с любимите й кестени и жълъди. А отзад се усмихвал зайко. Бързокракият палавник заменил половината от своята награда за храната, която била любима на Милка. Решил, че така ще й върне жеста за проявената доброта и подкрепата. Все пак приятелите са затова – да споделят всичко – и добро, и лошо…

Милка се почувствала щастлива. Тя целунала Боби и му благодарила за щедростта.

Зимата вече не изглеждала толкова страшна. Всъщност нищо не изглежда страшно, ако до теб стои добър и верен приятел…

 

 

 

 

 

 

 

Автор malchovci.com. Всички права запазени. Всяко възпроизвеждане, разпространение, промяна, публичен показ и др. на част или цялото съдържание на материала е забранено и се преследва по предвидения от закона ред.